За мен

Ние всички притежаваме съзидателна сила. Мислите ни създават обкръжаващата действителност, а творческото съзидание работи с мисълта, че вече притежаваме желаното, че то е факт.Там, където умът е оставил следи в снега, оттам ще мине и „шейната“ след време. Осъзнаването на този факт е доста страшно – то води до разбирането, че всъщност ние сме отговорни за собствените си мисли така, както сме отговорни за собствените си постъпки.
Действителността не е пасивен факт – даденост, която предопределя съдбата ни. Действителността е мека и подвижна, тя се формира от нашите мисли. Така, както архитектът първо вижда сградата в главата си, после я рисува на хартия, а накрая може да я пипне, така и ние сме архитекти на собствената си действителност. Но не бива да забравяме – за пострoяването на една сграда трябва време. Трябват натиск и търпение.
„Всичко, което ти е необходимо, за да пробиеш най-дебелата стена, е натиск и търпение“.
Аз вярвам, че съзнанието твори действителността .
Аз вярам в свободата да мисля каквото си поискам и никой не може да ми отнеме точно тази свобода.
От мен зависи дали да поставя някакви ограничения пред мисълта си.
Аз вярвам в силата на разума, защото вярвам в изобилието на Природата. Там има достатъчно за всички. Всеки може да получи това, което желае. Защо повечето хора са ощетени тогава? Защото нямат смелост да повярват в справедливостта на своите желания. Защото нямат смелост да поискат. Защото нямат смелост да повярват.
Единствената свобода, която имат хората, е правото на избор. Щастието и нещастието са въпрос на личен избор.

Знам, че любовта е навсякъде - в цветята, в дърветата, в галещите лъчи на слънцето.... Искам да я видя и в очите на всички Приятели!Душата не иска много. Вечността е нейна, но за времето, което се налага да изтърпи в земните ни тела, е подложена на какви ли не изтезания.

Често прося разбиране.
Иска ми се да отправям точните послания на точните хора.
Дали са ме разбрали правилно?
Невинаги.
Чета в погледа им неразбиране, объркване, апатия. Сякаш не сме на една вълна!
...Душевна милостиня няма...
Искала съм прошка - от хората, които обичам и които съм наранявала неволно. От невежество или егоизъм, или от двете.
Трудно се иска прошка, още по-трудно се дава. Може би не съм я заслужила. Все още...Нямам всички отговори.Боли ме, когато се налага да прося. Но се и смирявам. Какво ли не съм просила - и милост, и просветление, и щастие... По-скоро дребни мигове на щастие - преходни, но истински.Толкова много неща искам да зная. Как да си изпрося достъп до житейската енциклопедия? Опасявам се, че не съм достойна за това.