ОРИСНИЦИТЕ И КЪСМЕТА -

Орисниците орисват и предначертават съдбата на човека. .
Те са три сестри и живеят вечно.
Жилището им е накрай света.
При нас идват само тогава, когато се роди дете.
...Те идват при новороденото третата вечер и произнасят своето наричане.
Преди обаче да кажат своята дума, те отиват при Бога и го питат как да орисат новороденото дете.
Народното вярване твърди, че Господ всеки ден се намира в три имотни състояния: сутрин е работник на полето, по обед е работник в дюкяна, а вечер почива и тогава яде и пие и е добре облечен.
Поради това, когато се роди дете и на третата вечер трябва да бъде орисано, Господ отговаря на орисниците: “Орисайте го, както съм аз сега.”
Оттам има три съдби или три късмета: богат късмет, среден късмет и сиромашки късмет.
Когато орисниците дойдат при детето, застават и трите при главата му и започват наричането.
Ще нарече най-напред най-младата, после средната, а най-сетне най-старата.
Тя или ще приеме нареченото от другите две или ще каже съвършено друго.
Нареченото от най-старата е определящо и то се записва на лоба на главата на детето.
Буквите на орисниците се виждат на черепа – те са драски между костите, но никой не може да ги познае, не може да ги чете.
Написаното не се изменя в нищо и от никого.
Ето защо се казва: “Така му е писано”, “Така му е драснато”, “Такава е орисията”.
Каквото е отредено от орисниците, това и самите светци не могат да променят.
/народно поверие/
Що ли са ми нарекли орисниците,
като съм се, майко, родила?
Сълзи ли тежки в ресниците
или пък царско венчило?
Първата сигур е казала:
„Умна-разумна да стане."
Що ме е, майко, наказала,
ум ли е за момата имане?
Втората кобно мърморила
дълго да чакам наричала,
черна магия ми сторила -
тъй да съм - все необичана.
Що ли е третата рекла -
царският син ли засмяно
ще ме на коня си метне,
както съм с бяла премяна?
Как се ме, майко, орисали -
наречено да промениш не може.
Обич ли, сълзи ли бисерни -
да бъде волята ти, Боже...
/от нета/

НАЙ - ГОЛЕМИЯТ ПОРОК

Свикала Смъртта своите най-верни служители и рекла:
- Решила съм да поставя царската си корона върху главата на оногова от вас, който ми е най-много заслужил.
Изправил се Гладът, поклонил се и казал:
- Короната се пада на мене. Аз моря мало и голямо. Не чакам да му дойде времето. И това върша откак свят светува.
- Т...воето е нищо, - възразила Войната. – Често пъти в един ден аз повалям хиляди и хиляди... Царице, короната следва на мене.
- Вие сте чудни! – нетърпеливо извикала Чумата. – Вред, където помина, аз кося всички хора, като мухи. Запустявам села и градове. Зачерням цели държави. Царице, аз заслужавам короната.
Рекла тогава Смъртта:
- Вие сте добри и верни служители. Право е, че вие морите, ала вашият мор плаши хората, и те бягат от вас. Напротив, при едного идат доброволно да ги мори. Той ги забавлява. Той ги весели. И в това време, когато си мислят, че се наслаждават от живота, той ги опропастява и излага на глад. Когато се самозабравят им туря ножове в ръцете, за да се убиват един друг. Най-после трови кръвта им и коси живота им. И това върши по цялата земя.
Всички погледнали към една дрипава и мръсна фигура.
- Короната е твоя! – отсъдила Смъртта и прегърнала Пиянството.

СУЛТАНЪТ И НЕГОВИЯ ВЕЛИК ВЕЗИР

Един велик везир служил на своя султан цели тридесет години и бил прочут и много ценен заради своята лоялност, правдивост и упование пред Аллах. Неговата честност обаче му създала толкова много врагове в двореца, че столицата гъмжала от слухове за лицемерието и лукавството на великия везир. Придворните... не пропускали нито ден, без да нашепват неуморно в ухото на доверчивия султан да си отваря зорко очите и така се стигнало дотам, че султанът не издържал, окончателно загубил доверие в своя велик везир, макар последният да бил напълно почтен и невинен. Султанът заповядал да го осъдят на смърт, въпреки че трудно би се намерил друг поданик , който да е служил така предано на своя върховен господар.
По онова време обичаят изисквал на осъдените на смърт да им завържат ръцете на гърба и да ги хвърлят в султанския кучкарник, където държали най-злите ловни кучета. Но преди да го хвърлят там, за да бъде разкъсан от озъбените псета, великият везир помолил като последна милост да му бъде разрешено да попита господаря си: “Моля те, о, господарю на съдбите на всички правоверни, дай ми само десет дни живот, за да мога да се разплатя с всички, към които имам дългове, а също и да си събера парите от борчовете на другите към мен. Обещавам да раздам тези пари на хората, които бяха добри с мен. Сетне ще ми се остане само да разпределя имането си сред децата и роднините си, без да забравям щедрите дарове за моите телохранители.” Султанът изслушал уверенията на дворцовата стража, че обреченият велик везир няма къде да избяга и склонил да изпълни последното му желание.
Везирът веднага потеглил към дома си и трескаво събрал стотици златни монети за рушвет на главния пазач на султанските ловни кучета. Но първо предложил на пазача само сто жълтици с думите: “Позволи ми аз да се грижа за кучетата през идващите десет дни.” Пазачът охотно се съгласил и така следващите десет дни кучетата се облажили с невиждано щедри дажби., които великият везир лично им поднасял. На десетия ден те вече захапвали късовете месо направо от ръцете му.
На единадесетия ден великия везир бил извикан при султана. Отново му повторили обвиненията и под зоркия поглед на султана пазвантите вързали ръцете на злочестия велможа зад гърба му и го отвели навън, за да го хвърлят на кучетата. Но щом го съзрели, едрите песове само размахали дружелюбно опашките си, а после го наобиколили и започнали да му се умилкват. Султанът и придворните останали удивени. Накрая султанът не издържал и попитал великия везир, защо кучетата не го разкъсват. Мъдрият везир отвърнал: “Грижих се за тези кучета цели десет дни, и то така, както никой досега не се беше грижил за тях. Сега всички виждате какво може да се постигне с повече доброта, грижовност и щедрост. Като се грижих за Ваше Величество цели тридесет години и каква отплата доживях да дочакам? Бях осъден на смърт, и то само заради лъжливите обвинения на моите най-зли врагове.”
От срам султанът се изчервил като божур. Не само, че отменил присъдата над великия везир, но и го дарил с три ката най-фини дрехи, след което ми позволил сам да се разправи с тези, които са го предали тъй вероломно. Но благородният мъж им опростил греховете и ги пуснал да си вървят по живо, по здраво.

Благодаря Ти, Господи, за вчера!
Бъди до мен и в днешния ми ден!
Подкрепяй ме да понеса без ропот
товара, който ми е отреден!

...Дари ме, Господи, с извечната си сила
и днес да нося тежкия си кръст!
Не ме оставяй, Боже, без закрила
додето се превърна в шепа пръст.

Пази ме, Боже, да не се забравя
и да повярвам, че съвсем сама
с неволите успявам да се справя
без Твоята подкрепяща ръка.

Обръщам се назад-два реда стъпки.
Пред моята е Твоята следа.
Благодаря Ти, Господи прескъпи,
не ме оставяш никога в беда!

Благодаря Ти, Господи, за вчера,
за днес, за утре и за Вечността!

ЩЕ БЪДА! ЩЕ ОБИЧАМ! ЩЕ ДЕРЗАЯ! -
Ще бъда искрен,
~ защото хората ми вярват!
Ще бъда чист,
~ защото някои ме обичат ! Ще бъда силен,
...~ животът носи изпитания!
Ще бъда храбър,
~ защото подвизи ме чакат!
Ще бъда приятел,
~ на враг и на самотник!
Ще бъда щедър,
~ без да мисля за отплата!
Ще бъда скромен,
~ защото няма съвършени!
Ще гледам все напред,
~ ще се смея!
Ще обичам, ще дерзая!

Жълтици за УМ

Един бедняк от едно село се хванал на работа при един ковач в далечен град и му работил двайсет години. Дошло време да си ходи и отишъл при ковача да си иска платата.
Ковачът му рекъл:
- Аз много те обикнах, ти си добър работник. Постой още някоя година.
Беднякът отказал и разказал как е оставил млада невеста с малко дете.... Тя се врекла да го чака двайсет години и те вече изтекли.
- Ако и тая година не се върна, невеста ми ще напусне дома ни – рекъл сиромахът.
Майсторът се съгласил и влезли в една стая да се разплатят. Ковачът извадил три жълтици и рекъл:
- Ти беше добър работник, но аз не съм богат човек. Давам ти три жълтици, защото толкова мога, но да знаеш, че винаги в моята ковачница ще си добре дошъл. Хайде, на добър път!
Сбогували се и беднякът тръгнал към село си. По пътя го настигнали трима пътници. Двама млади и един стар. Разговорили се с младите, а старецът само си мълчал.
Вървели, вървели, по едно време чиракът на ковача попитал защо старецът само си мълчи и се подсмихва нещо.
Двамата млади мъже казали, че това е баща им. И че си мълчи, защото слуша какво си говорят птиците и животните, тъй като има дарба да разбира езика им. Сиромахът много се зачудил на чутото и попитал братята дали баща им ще каже какво научава от птиците и животните.
- Може и да каже нещо, но трябва да платиш. Той си отваря устата само пред този, който плаща за ум – рекли момчетата.
Селянинът си помислил,че цял живот е живял в бедност и ще е по-добре да чуе някоя умщина.
Извадил едната жълтица и я подал на стареца.
Тогава старият човек издумал:
- Мътна вода да не газиш!
Млъкнал и продължили пътя си. Беднякът нямал мира и си помислил, че ще е добре да чуе още нещо от чудноватия старец. Извадил и втората жълтица. Дал я на стареца, а той издумал:
- Дето се вият орли, трябва да видиш какво става!
Селянинът малко се ядосал, защото нищо не разбрал, но любопитството му го човъркало. Той дал и третата жълтица, а старецът рекъл:
- Преди да направиш нещо, преброй си един по един пръстите на ръцете и краката!
Стигнали до един кръстопът и се сбогували.
Чиракът на ковача повървял малко и стигнал до една дълбока и мътна река. Сетил се какво казал старецът, когато му дал първата жълтица и не посмял да мине реката, а тръгнал да търси мост.
В това време до реката пристигнал един мъж на кон и се засилил да мине. Селянинът му викнал, че водата е голяма, но конникът даже не го чул. Повлякла го водата и той се удавил, а конят изплувал и отишъл при селянина.
Вървели, вървели и над една горичка се видяло ято орли. Сетил се човекът какво му рекъл старецът, когато му дал втората жълтица, и тръгнал да види какво има там. Намерил двама мъже да лежат мъртви на земята, а между тях една торба жълтици. Взел парите, погребал мъжете, които се били избили от алчност, и си тръгнал към дома.
Късно вечерта стигнал до къщата си, прозорчето светело. Той се доближил да види какво прави жена му и онемял от ярост. Жена му галела по главата един мъж, който седял с гръб към прозореца, и нещо му говорела. Селянинът си помислил да влезе и да убие невярната си жена, извадил пищова от пояса си, но в този момент се сетил за думите на стареца, когато му дал третата жълтица. Прибрал пищова и почнал да си брои пръстите един по един. Тъкмо стигнал до деветнайсет и чул:
- Не тъжи, мале, утре тръгвам да търся тате по света. Ще го намеря и ще го доведа у дома.
Бащата ахнал, това бил сина му. Той го оставил в люлката, но двайсет години били минали.

Вече остарелият селянин на всички разказва какво научил от странния старец.

ЛЮБОВ!!!
Любовта е доверие, да можеш да прощаваш и продължаваш въпреки всичко.
Любовта е да знаеш кого да обичаш.
Любовта е да познаваш себе си отблизо за да можеш да отдаваш.
Любовта е началото, което ако не бяха хората,нямаше да има край.
...Любовта е да обичаш другия, познавайки всичко в него и въпреки това...
Любовта е да бъдем белязани за остатъка от дните ни...
Любовта е да не ползваш думи,
а да продължиш да вървиш с другия в тишина...
Любовта не умира. Умираме ние-без любовта!Вижте повече