Всеки път когато корабът на Капитана отплувал, тя го изпращала на кея. Красивите и черни коси се веели от вятъра и бузите и се обагряли с цвета на узрял нар. Очите и били кафеви като бадеми, а кожата и имала цвят на мед.
Нямало по-красив от Капитанът и всяка девойка тайно копнеела да сподели ложето си с него. Но той обичал единствено своята съпруга, на която принадлежал телом и духом. Ръцете му били силни, а раменете широки. Лицето било обветрено а очите му били сини като небето.
През една нощ, когато корабът на Капитана бил отлавал на Запад, стаята на жена му се изпълнила със сияние. Във въздуха се разнесла неземна музика и лек бриз раздвижил дантелата на перденцата.
Неизвестно как в средата на стаята се появил висок мъж, облечен в сребристи дрехи. Усмивка озарявала лицето му. Жената на капитана не се изплашила, а по скоро почувствала някаква необяснима топлина, която обгръщала тялото й.
- Кой си ти? - попитала тя.
- Аз съм този, който наричат Господаря на ветровете.
- Защо си тук?
- За да бдя над сънищата ти. Искаш ли да видиш съпруга си?
- Разбира се - промълвила жената на капитана.
- Гледай тогава. - казал Господарят на ветровете и описал кръг с лявата си ръка.
Пред очите на жената се разкрила чудна картина. Остров със стръмни склонове, обрасъл в зеленина и прорязан от искрящата светлина на водопадите. Птиции пеели в клоните на дърветата. Пъстра дъга се извивала в небето. Всичко било красиво и ... смъртоносно.
Моряците били слезли на брега за да налеят вода, но не виждали скритите в устието на реката канута на кръвожадните диваци. Кухите им бамбукови цеви изтрелвали отровни стрели и не един екипаж бил намерил гибелта си по тези коварни места.
Капитанът стоял на носа на първата лодка, но колкото и да се взирал не можел да съзре скритите канута. Лианите и надвесените над водата клони скривали от погледа му опасността.
И в този момент черни облаци закрили слънцето. Извила се вихрушка. Вълните повдигнали една от лодките нагоре. Кормчията извикал и се хванал за врата. Отровната стреличка го била оцелила. Моряците загребали назад и няколко мускетни изтрела разкъсали тишината.
- Жив ли е? - запитала Жената на капитана.
- Да. Разбира се. - отвърнал Господарят на ветровета и й показал друга картина.
Капитанът стоял на мостика. Моряците спускали в морето завитото в платно тяло на загиналия кормчия.
- Искаш ли да потанцувам за теб? - попитал Господарят на ветровете.
- Искам. - без да знае защо отвърнала Жената на капитана.
Господарят на ветровете плеснал с ръце и отнякъде засвирил невидим оркестър. Той се поклонил леко, след което се впуснал в прекрасен танц. Движенията му били плавни, но изпълнени със съла. В тях имало нещо, което накарало Жената на капитана ... да склопи очи и да се отдаде на нежната прегръдка на съня.
На следващата вечер Господарят на сънищата отново се явил.
Този път той показал таверната в крайморски град. Екипажът вечерял и пиел вино, но от съседната маса човек с черен плащ ги наблюдавал внимателно. Под плаща си криел кама. Погледът му бил привлечен от бродираната кесия върху пояса на Капитана. Когато капитанът излязъл навън една тъмна сянка го последвала. В мрака зловещо блеснало острие, но в този момент се чул шум от стъпки и войниците от нощната стража пресекли улицата.
И отново имало музика и танц, предшевстващ съня.
Нощ след нощ Господарят на сънищата посещавал Жената на капитана. Всяка нощ той и показвал картини от живота на съпруга й, след което танцувал до мига в който тя заспи. Със всеки изминал ден Жената на капитана ставал все по-красива и по-красива без сама да знае защо.
Кожата й била мека като коприна. Рестниците и се извивали като крила на пеперуда, а устните набъбвали като разцъфнал, розов цвят. Походката й можела да бъде сравнена единствено с полет на чапла.
Не знам колко време изминало, но една нощ се случило нещо различно. Корабът на Капитанът плувал през Студените северни морета. Сиви вълни се разбивали в палубата. Въжетат били натежали от лед.
Капитанът лежал в каютата си измъчван от треска. Над главата му се била надвесила руса жена с невиждана красота. Белите и като снега ръце попивали с копринена кърпа потта по красивото му, високо чело. - Коя е тази, никаквица? - разгневено попитала Жената на капитана.
- Това е моята сестра - Господарката на Лунните мостове.
- Но какво прави тя с него? Кой и е дал право да го докосва. Той е мой. Мой. Мой. Мой. Само и единствено мой.
- Защо се гневиш? - запитал Господарят на сънищата. - Тя е неговият ангел-пазител. Тя беше тази, която изпрати бурята. Тя беше тази, която извика нощната стража. Благодарение на нея той е жив. Тя бди над съня му такак както аз бдя над твоя, за да може да се съберете отново. Ние се храним с вашата любов. Сега стани и танцувеай с мен. Време е да потънеш в Морето на забравата ...
След тези думи Господарят на сънищата взел в обятията си Жената на капитана и я понесал в приказния си танц.
На другата сутрин кабанен звън огласил малкия площад. Хората от градчето се струпали на пристана за да посрещнат белите латна на завръщащият се от Далечните брегове кораб. На носа на кораба стоял красивия капитан, а на пристана го чакала жената с развети от вятъра черни къдри.
Някъде в небето ангелите танцували своя вечен танц.
Няма коментари:
Публикуване на коментар