Една Звездичка се влюбила в Слънцето....

Една Звездичка се влюбила в Слънцето и то в нея. Тя харесвала светлината му, то се любувало на нежното й сияние. Били много щастливи.
Веднъж обаче Слънцето помръкнало за малко. Навярно се уморило все да свети. И тогава Звездичката внезапно забелязала колко много звезди има на небето - някои несъмнено по-красиви от нея. Гледала и не мож...ела да повярва. Дотогава мислила, че е единствена - нали и Слънцето все това й повтаряло.
В главата й се запромъквали съмнения. "Наистина ли обича само мене? Та на небето има толкова ярки звезди! Изобщо не мога да се сравнявам с тях, аз съм съвсем незабележима и обикновена..."
...Звездичката също помръкнала и така натежала от скръб, че политнала надолу. Паднала право на Земята. Щом я докоснала, се превърнала в момина сълза. Започнала да плаче и от всяка сълза пониквало ново цвете.
След няколко часа Слънцето пак засветило. То потърсило своята звезда и когато я открило, тя му разказала за съмненията си. "Аз гледам постоянно към небето, но виждам само тебе! - казало й съвсем искрено Слънцето. - Ти си моята единствена Звездичка! Обичам те!"
Звездичката обаче не можела да му повярва. Не се издигнала никога повече. Слънцето нежно я огрявало и я галело с лъчите си, ала тя завинаги загубила вярата си в неговата любов.
И наистина, сякаш самият свят така е устроен, че да не вярваш. Трябва да се довериш на нечии думи и чувства - а думите може да са лъжа, чувствата се променят. Докато пълното със звезди небе си е там!
Не е лесно да се чувстваш Единствена сред толкова блясък.
...Сигурно всяка звезда рано или късно забелязва, че небето е препълнено със звезди. И пада. Ние си мислим, че падащите звезди са малко, просто защото рядко вдигаме глава нагоре.
И може би, ако само една нощ не отделим погледа си от небето, ще забележим колко много всъщност са те.
И може би всяко бяло цвете, съществувало някога, се е появило така...
" " "
Сигурно все пак си го направил нарочно. За да бъде изпитание? За да се учим? Или пък ние сами сме сгъстили материята - като бодлите на розата, като натежалата паднала звездичка?... Мъчно ми е за тях. И за мене, за всяка жена, за всеки мъж. Защото, колко са тези, които въобще не губят вярата си? Колко от нас го могат? И то не на думи - думите са лесни...
...Преди няколко седмици наблюдавах по двора следи от охлюви. Пълна плетеница. И ние оставяме подобни следи по всичко, до което сме се докосвали някога, както и то по нас. Наистина са подобни - светли и леко блестящи. И, оплетени в предишните си разочарования, не можем да се доверим на Любовта.
Все има отсенки на невяра.
Но Вярата не търпи нищо по себе си. Като снега е. Като всяка белота. Бялото е нежност, път към Душата. Да повярваш в някого, означава да усетиш невероятен прилив на нежност към него.
И да не си отива. Любовта може да оцелее при отливите, но това не е достатъчно. Трябва да е непокътната - като очите ни, като сърцата. А не силна.
Любовта не води битки, ние го правим.
" " "
очаквали ударите под кръста. И накрая сме се доверили. Но тогава и любовта вече е попреминала.
Защо ли?