Розата е твоята Душа!

РОЗАТА

Някога розите били без бодли.
Една от тях обикнала с цялото си сърце един мъж. Той също я обикнал много, докосвал нежно душата й, целувал всяко листенце, разкривал й тайните на света и така омайно й говорел, че тя разцъфтяла като никога преди.
...Но ето че една нощ нещо станало с розата. Може би от Луната, от недоспиване...Тя се замислила за разни неща, уж дреболии, ала в онези тъмни часове те й се видели много важни и розата се ядосала на мъжа. Наговорила му какво ли не и накрая си тръгнала обидена от него.
Мъжът също се ядосал и си тръгнал, без да каже нито дума.
...Розата не знаела къде е отишъл, ще го види ли отново. Мъчно й било, че му наговорила всичко онова. Тя не спирала да го чака и все тъжала. Сърцето й за малко не се пръснало, цветчетата й увехнали, привела се цялата...
...След много месеци мъжът се върнал. Той най-накрая разбрал, че не може без своята любов, че без нея светът е пуст. Когато се появил, тя в миг пак затрептяла и разцъфтяла. Просълзила се от щастие, не спирала да плаче, сълзите й били едри и някак тежки.
Мъжът вдъхвал аромата й и си повтарял, че никога, никога! повече няма да се разделя с нея. После протегнал ръка да я погали. И внезапно усетил остра болка, от пръстите му потекла кръв.
- Какво е станало с тебе? Какво е това?! - попитал смаяно.
- Аз... се промених - казала тихо розата. - Беше ми много тъжно и все тъжах и тогава един магьосник... Не исках да те нараня. Като те видях и забравих за тях. Боли ли те? Толкова те обичам! Съжалявам, че ти наговорих ония неща!
- И аз те обичам! Не, не ме боли. Не трябваше да си тръгна така. И аз съжалявам. Трябваше да ти говоря, да разсея съмненията ти...Но какво става с тебе?! Защо се прегъваш?
- Защото умирам... Когато ти замина, бях толкова отчаяна, задушавах се от тъгата си. Накрая един магьосник ме съжали и притъпи болката, като измисли бодлите. Във всеки от тях се запечатваше частица от моята мъка. Ако това не беше станало, щях да умра още тогава. Магьосникът ми каза да не плача, защото бодлите ще се разтопят от сълзите, тъгата ще се освободи и ще умра... Аз така и така нямах сили вече да плача.
- Но защо не ми каза?!
- Щом те видях и забравих за това.
След миг розата умряла...
А сестрите й се зарекли никога да не се влюбват. Те поели освободилата се тъга и я съединили с корените си. Така и на тях израснали бодли.
Розите са много красиви. Предизвикват любов и обичат дълбоко. Но бодлите им напомнят какъв може да е краят на една любов.
...И напомнят, че ако Вярата ни изостави, дори и да се върне отново, Приказката може и да не продължи...Според мене, когато Малкият принц се е върнал, и неговата роза вече не е била същата. И не - не е била по-истинска.