обич

Живеел във царство далечно един
млад, надарен и добър господин.
За други живеел той всеки свой ден
и хляба делил "Три за теб, две за мен".

...Веднъж на разходка със коня бил той.
Застигнат бил от дъждовен порой.
Под клони вековни намерил закрила
от ураган разфучал се във своята сила.

Воят отминал, човекът излязъл,
отново във свойта посока навлязъл.
Дъгата дъждовна му радва очите,
дъхът на озон му изпълва гърдите.

Но там край реката, разлята в море,
той чул един глас - за помощ зове.
От коня си скочил, въжето свалил,
удавник в последна минута спасил.

Постъпил тъй както винаги пак -
бохчата извадил пред тоя селяк
и хляба отново така разделил,
над този удавник той се смилил.

Сега онзи казал: Ах! Ти си тъй лош!
Не виждаш ли? Аз съм един беден Гаврош.
Как можеш към хляба си ти да посягаш?
Аз съм удавник. На мен се полага.

Човекът се смаял от тия слова.
Прибрал си празната своя бохча.
Обратно той към дома си поел,
в сърцето широко обидата взел.

Отминало време и ето че пак
объркал конците тоя юнак -
добрата постъпка друг не разбрал,
нарекъл го "лош човек, злобен, нахал".

Години изтекли, коси побелели,
тъга и обида в очите му спрели.
Човекът не вярвал във своята правда,
и нищо съня му не идва да радва.

Тогава в гората намерил врабче
със счупено малко нежно крилце
и там в самотата на своята хижа
към малкото птиче положил той грижа.

След време врабчето отлита далече,
но старецът знае със сигурност вече,
че има там нейде високо в небето
една любов искрена - тази на врабчето.